Сутрешно проскърцване на врата, преспа пресен сняг е затрупала входа. Още е тъмно , развиделява се, улицата – покрита с нов сняг, първите стъпки в него са мои, на път за горе, за планината. Леко натежаване на раницата, а ските се носят през рамо, като оръжие на войник , уверени стъпки напред и нагоре, толкова е студено , че чак не усещам колко ми се спи, в рейса е мрачно и сиво, навън все още е тъмно, малкото пътуващи или се връщат от нощна смяна или отиват на съботна работа ( понякога там са и лифтаджиите). Гледаме се с тези хора, от различни планети сме, не разбират закъде съм тръгнал в тоя студ, а дори и да им обясня , едва ли ще разберат.

Трамвай (9) към Хладилника, вече не съм сам , и други ранобудни луди са там ( Коцето и Боби) , със ски и бордове се придвижват към подстъпите на Витоша. На Хладилника сме много, чакаме разбития рейс, който ще ни качи горе преди всички останали; борба за малкото места останали в рейса, щеките определено са предимство, после тръгваме, облаци черен дим ни подкарват напред по белите улици, закъснели хора тичат отзад, но вече е късно да се качат;

Драгалевци, а после почват гората и завоите . нагоре и нагоре, бавно се измъкваме от оковите на софийския смог, който запълва долината. Някъде по средата на пътя излизаме над мъглата в долината и всичко  се променя  изведнъж  - море от бели облаци запълващо всичко до хоризонта на север, върховете на Стара Планина са като тихоокеански атоли , далечни и примамливи, а над нас е Витоша; Слънцето изпълзява някъде на Изток и ни заслепява..

Горе всичко е бяло , новият сняг блести и скърца под краката ни, докато минаваме последните метри от пътя към Алеко; ако имаме късмет ще сме първите минали през снега , в далечината на Стената се виждат три преплитащи се вълнообразни следи, някой е получил снежно сатори там, докато се е спускал през този девствен пейзаж. После идва сутрешния чай с лифтаджиите докато ги чакаме да се стоплят и да отидат да пуснат Лалето; първото спускане за деня, обувките леко стягат, дрехите са може би малко в повече, блясъка на очакването в очите е скрит зад филтрите на маската; изщракването на автоматите е началото, после всичко е лесно и просто – трябва само да следваме гравитацията и да се спуснем надолу през облаците снят ( underworld, парчето от trainspotting, онези първи акорди на песента, така звучи в главата ми първият досег със снега рано сутрин)

 

........

 

Късен следобед, краката не ме държат вече, ръцете са замръзнали, но продължавам надолу по пътеката към Драгалевци, снега е толкова много , че мога да слеза чак до центъра , до статуята на онази планинска коза; спирам и събувам ските си , не усещам студа и умората, на лицето си имам една налудничава усмивка и съм изпълнен с едно много странно и силно чувство, което само двамата сноубордисти, с които чакам рейса могат да разберат, и те са минали през гората надолу, след цял ден каране, и те като мен имат следи от падания в храсти и преспи сняг в гората, и те имат моя налудничав и щастлив блясък в очите си, който другите на спирката не могат да разберат,  и те като мен ще са обратно Горе още утре...