Денят, в който всички немци изчезнаха, част 1-ва

 

            Градът беше празен, нямаше никой, никъде , и не можех да разбера какво по дяволите се беше случило. Нямаше трупове, нито следи от паника, евакуация, нищо... просто празни улици, изоставени коли, магазини без продавачи, рейсове без шофьори, дюнерджийници без турски чиченца, режещи месото на шиша, дори и досадните ми естонски съквартиранти се бяха изпарили. Нищо не разбирах... колата летеше по магистралата на запад, а въпросите бяха повече от отговорите, прекалено много повече.

 

 Всичко започна с едно средностатистическо мързеливо събуждане някъде към 10 и нещо. Пак се бях поуспал и пак закъснявах за лекция.  Трябваше да избирам между това дали да закусвам , да си направя чай или да се изкъпя преди да се понеса към другия край на града. Беше сутринта след изборите за президент в щатите, снощи така и не бях разбрал какво точно обясняваше говорителя по радиото , дали Джорджи пак беше спечелил, или пък Кери, така че исках да стигна бързо до унито където да проверя какво ни чака следващите 4 години.. Разбира се, следващия рейс беше прекалено късно , за да го хвана и за да стигна навреме , трябваше да използвам раздрънканото си колело и навъртя още пет километра с него до института. Мразя физическите натоварвания рано сутрин, особено с колело с твърда седалка и 5 скорости, от които петата не работи. Та, излязох пред блока , изкопах веригата на колелото изпод купчините листа, потеглих по калната пътека покрай китайските блокове към улицата. ‘Май е време да почна да пия кафе и да се чувствам като човек сутрин, и без това скоро слънцето съвсем ще се скрие и е е толкова тъмно, че ще ми се иска да се метна във студените води на фиорда..’ мислих си докато се насочвах към първото кръстовище по пътя. То разбира се си има специални сфетофари за велосипедисти, както и други такива за пешеходците, наред с тези за колите, съответно три вида маркировки и още някои означения и знаци, които още не съм разшифровал. Странното беше, че не чувах шумовете от преминаващи коли, сякаш беше неделя следобед и всички си седяха вкъщи и гледаха телевизия, а навън валеше гаден дъжд.. Излязох на пътя и там ме чакаше първата голяма изненада за деня, немски камион с бира беше буквално паркирал по средата на пътя, блокирайки движението във всички направления, около него имаше коли, също спряли, някои леко блъснати една в друга, но нищо сериозно. И вместо тълпи от гневни шофьори и групички облечени в зелено немски полицаи, опитващи се да всеят ред в движението , виждах 10-тина китайски студентчета, които методически разтоварваха касите с бира от камиона и ги пренасяха към входа на най-близкото общежитие... е’бало си мамата, кво става тука? Избързах с колелото до най-близкия китаец и на моя доста шашнат въпрос,’ Do you speak English?? What is happening??????’ получих серия от англо-китайски, от който успях да разпозная фразите ‘free beer’, нещо като ‘гермааанс нихт хиър’ , последвано от дълго обяснение, от което разбрах само думичките Пекин и Берлин.. Това последното ме накара да се усмихна неразбиращо, да се кача на колелото си и да потегля надолу по улицата по-бързичко, преди да дойдат другите китайци, от които да искам по-подробни обяснения.  

Продължих надолу по улицата, тук таме виждах изоставени велосипеди , наоколо никакви велосипедисти, нито пешеходци, а по  улиците тук таме имаше спрели коли и камиони. Нещо вътре в мен крещеше ‘ сънуваш момче, снощи си гледал прекалено много епизоди на монти пайтън и сега не знаеш къде си... ако не сънуваш пък, май е време да се разкараш оттука.. намери някой и разбери кво става!!!’. Единсвеното място, на което можех да отида беше института, където се надявах, че ще има някой английскоговорящ некитаец да ми обясни по-подробно ситуяцията. Пет минути по-късно нахлух във фоайето  сградата, където за мое огромно облекчение срещнах двамата латвийци и двете датчанки. И четиримата изглеждаха доста шашнати и неадекватни , предполагам точно колкото и аз в този момент, но някак си успокоени от присъствието на другите в средата на тая голяма лудница.

‘ Кво става бе?? Защо няма никой никъде? Къде са хората? Всички са изчезнали! Само някакви китайци срещнах, разтоварваха един камион с бира!’ почнах да викам аз.

‘ Пизнееер!’ дочух от дъното на коридора. Там видях датчанина, седеше на пода до наполовина изпразнена каса бира и пресушашаваше поредната.. аха, ясно , той ми е съсед , сигурно е помогнал на китайците на път насам.. ама как е донесъл касата дотук?

‘ Не знаем бе човек, нищо не разбираме, никой няма , всички са изчезнали някъде, къде са? Тук сме от половин час и никой още не сме видели.’

Оказа се, че и те , разбира се , нищо не знаели. И те като мен станали и тръгнали към уни-то , пътьом бавно осъзнали ужаса на случващото се и дошли дотук. Опитали се да влезат в нета и да намерят там някаква информация, но компютрите и сървърите били изключени , явно е нямало кой да ги активира сутринта. Последен се появил датчанина, с каса бира и ключове от чисто нов джип порше,  които бил ‘намерил ‘ на кръстовището пред общежитията ни. Бяха обиколили цялата сграда, и с изключение на някаква турска леличка-чистачка, която мърморила нещо за Аллах и гледала тъпо в безкрая, не намерили никого. Заведоха ме до другата страна на сградата, която беше с изглед към фиорда , за да ми покажат нещо ‘интересно’. Тук нещата наистина бяха поизлезли малко от контрол.

Огромния ферибот, който обиконовенно всяка сутрин отплаваше на север към Дания и Норвегия, се беше разбил в корабостроителните докове от другата страна на залива, огромно количество железа и доста мощни експлозии и огньове в стил холивудски филм за края на света, само че наистина. Телефоните ни също на работиха, някак си цялата мрежа се беше сринала, никакво покритие, никакви смс-и, обаждания, нищо.

‘ Ок, спокойно, няма нужда да се панираме, ще го измислим... Питахте ли Николай как така е взел джипа и бирата без да се притеснява, че някой ще го спре?? Николай??’

‘Пиизнееер!’

‘Николай! Кажи кво става бе, знаеш ли нещо????’

‘ АА.. пилзнеееер!! .. ха.. китайците.. казаха ми , казаха, че немците са изчезнали , всичките!’

‘ Е как ти го казаха това бе? Аз ги питах и те не говореха много английски, нищо не ми казаха конкретно’

‘ Той знае малко китайски’ каза Катрина ‘ Нищо, че изглежда малко тъп, ама знае това онова,  май наистина е знаел китайски, аз си мислих, че просто е прекалил с бирата и ми говори глупости онази вечер’.

 

‘Николай!! Ало, стига си пил , кажи какво знаеш!!’

 

‘Китайците хехе. Пилзнер.. казаха ми , че няма никакви немци вече, изчезнали са всичките, .. не знаеха защо,  снощи видели в китайските новини в нет-а , преди да го изключат, нещо за часа на възмездието и началото на новата ера на земята,...оръжие,.. квааанто.. квантово- генетично оръжиеее, премахнали са ги ,  пиллзнееер... и сега няма немци, никъде, светът е  празен, само ние сме останали, ... датчанитеее, и китайците и латвийците.. пилзнеер.. и българи.. пилзнеер’

 

‘ Той е пиян , не знае какво говори, не може да е истина, как може да изчезнат всички немци просто така?? Няма начин просто това да стане, как ще стане???’ латвиеца отказваше да възприеме.

Никой не вярваше разбира се, ама какво друго обяснение имахме, освен че немците са изчезнали  и че някак си  китайците и ние тук сме останали, някак си.

“Николай! Ама как така са останали датчаните , латвийците и българите??? Не ти ли казаха повече?’

‘ Ние сме приятели на китайците, социалистииии.. пилзнееер’

‘ Ама само тука ли , в Киел?? Или навсякъде?? Може би само в Киел са изчезнали?? Николай! Остави бирата!’

‘ Навсякъде, и тука и в другите градове! Пилзнеер, аз  се връщам в Дания, с яхтааа , хубава яхта, пилзнеееер!’ .. да, той ми разправяше как  иска да си купи яхта и да ходи на околосветско пътешествие с нея, долу на пристанището имаше няколкостотин префектни яхти, ако наистина нямаше немци, сигурен съм, че нямаше да има проблеми да отплава с някоя от тях за Копенхаген и после за Австралия...

Само че, не може да бъде бе, как няма да има никой никъде??? Ами, ако е прав, ако наистина няма никой, ако някак си , не знам как , китайците са разкарали всички немци от лицето на земята ( и заедно с тях и всички останали западни нации начело с американците и Буш и Кери) .. и  неизвестно защо са оставили нас- българите, и латвийците и датчаните. Да бе,  прекалено sci-fi  звучеше, прекалено много ми напомняше на онзи филм за Лондон поразен от неизвестна болест. Не може да бъде просто, трябва да се провери това.

‘ Момчета аз не му вярвам на Николай, трябва да го проверим това нещо, дайте да отидем до центъра на града и да видим какво става там, може би да има някой наоколо дето да знае нещо...’

Тръгнахме, пътьом си харесахме по едно хубаво и незаключено колело без собственик. Търговските улици на града не бяха много далече и скоро се озовахме там, където разбира се пак нямаше никой. Пред Карщад, големия универсален магазин в центъра, се случваше нещо като на кръстовището пред общежитието ми , но в по-големи мащаби. Група китайци товареха стока , основно електроника, дрехи и други скъпи неща в каросериата на камьон паркиран пред входа. Никой от тях не говореше английски, а и двама типове с вид на внуци на Брус Лий ни гледаха доста лошо, така че продължихме надолу по улицата. Никъде нямаше никой...абсолютно никой, магазините бяха все още заключени, явно никой не беше дошъл на работа сутринта. Скоро стигнахме до другия голям универсален магазин в центъра. Вратата му беше разбита, стъклото беше изкъртено с  помощта на .. един велосипед, който сега лежеше вътре. Решихме да влезем навътре и да видим дали няма някой. Не ни трябваше много време, за да открием кой е дошъл да ‘напазарува’ рано сутрин, щанда с бижутата и часовниците беше съвсем близо до входа, на първия етаж, колко удобно. Там имаше трима съмнителни,  познато изглеждащи мъже с черни  кожени якета и неудобно широки рамене , които тъпчеха съдържанието на витрините в чисто нови сакове Sampsonite.

Не ми трябваше и много време, за да се досетя защо ми изглеждаха странно познати.

‘Абе копеле, много хубаво се получи, дойдохме в Германия да купуваме коли, па то гледай кво стана, нема никой сега, всички ги нема, и полицайте ги нема, и магазинерите, никой!’

‘Млъкни и тъпчи саковете бе копеле,  трябва да се махаме оттука преди да са се върна’ли, сигурно са някъде наблизо, евакуирали са града или нещо такова. Само да дойде братото от магазина на Мерцедес и заминаваме за Полша.. А, кви са тея бе, ей там !! Иване! Дръж ги бе!’

В този момент иззад щанда с дамско бельо излетя 4-ти човек ,  държеше нещо като метален лост в ръката си и ни гледаше лошо.  Датчаните и латвийците изпаднаха в шок, май само аз знаех горе долу какво се случва.

‘ Чакай бе Иване, спри!! Недей, и ние сме българи, поне аз де, спокойно!’

‘ А брато , гледай , тоя говори български, Иване спри бе, стой там. Кви сте вие бе, ти къв си, за стока ли си дощъл? Тва си е нашия магазин , нема да пипате нищо!’

‘ А не, не, ние сме студенти, тука в Киел учиме, дойдохме да видим дали има хора в центъра, че горе при университета няма никой.. не знаем какво става, няма да ви пипаме стоката.’

‘А .. студентчета, а .. а тея кви са, що гледат така, не говорят ли български, а? А бе , кви сте вие? ‘

‘ Те не са българи, от Литва и от Дания са. Те учат с мене, не разбират български.. ама не ги закачайте! Аз ше им кажа да не пипат нищо.!’

‘Аа... добре... Иване остави ги. И кво, вие като сте студентчета, я кажете, що ги нема немците, а? Къде са? Аз викам, че е евакуация , нещо е стана’ло докато сме спали и са евакуирали града.. Ние снощи малко подпийна’хме с ракията на Иван и не сме разбрали кво е стана’ло сутринта, спали сме’

‘ Аа.. ами май не е евакуация, аз живея с немци, те щяха да ме събудят, ако имаше нещо такова и да ми кажат.. нещо друго е , ама не знаем какво.. Вие не видяхте ли китайците? Те са при другия Карщад и товарят.. в един камион..’

‘ Ах копелетата.. само да не пипат магазина на Мерцедес, .. добре че прат’их братото да го пази. И кво , китайците, те кво ви каза’ха?’

‘ Ми.. те не казаха много, щото не говорят английски, а ние не знаем немски.. разбрахме  нещо че всички немци били изчезнали , ама не им вярваме.. как ще изчезнат всички немци ей така.. казаха на един приятел , той знае малко китайски, че само китайците, българите, датчаните и латвийците били останали сега тука, другите изчезнали някак си... то знам, че звучи абсурдно, ама ето на, тука сме само от тея страни, друг няма. Ние имаме колеги и от Франция и от Германия, ама те не се появиха’

‘.. а така.. е как бе, как нема немци? Никъде ли бе?? И кво, само китайци?? И ние? Брато чуваш ли бе, значи може и до банката да отидем преди да се чупим за Полша.. ама то и поляци нема.. хехе.. лелеее...’

‘ Ама не сме сигурни де, може и нещо друго да е... такова, ние ще си ходим май, да видим в кметството дали няма някой.. ‘

‘Аа... бе нема бе, ние бехме там, обиколихме, и до полицияте ход’ихме да видим да нема некой преди да влезем тука.. спокойно. Ако искате да пазарувате, идете в друг магазин, тука сичко е наше... И кво, значи казвате никой няма никъде? Брато к’во да ги правим тея бе?’

‘ Ами не знам шефе.. да ги разкараме , а? Или да ги пуснем да си ходят, то като нема никой , нема да има проблеми, нема да има на кой да кажат, хехе.’

‘Аае чупката.. и да не казвате на китайците, че сме тука, те мамицата им  са много , ше изнесат повече стока от нас... Иванеее! Тичай при Братото и му кажи да намери тир отнякъде, ама Мерцедес да е!’

‘ Ами .. добре , ние ще си ходим значи, .. успех’

            Избутах датчаните и латвийците през изкъртената врата и набързо им обясних какво се беше случило вътре, кои са тея хора, какво правеха и какво ми казаха за останалата част от града, че нямало никои, нито в полицията, нито в кметството, никъде. Решихме да се върнем обратно в института и да решим оттам какво да правим.

            Николай беше превършил с касата бира и тъкмо се готвеше да тръгне към най-близкия спортен магазин, за да си напазарува обурудване за новата си яхта. Изглежда, че нямаше как да го спрем, беше твърдо решен да се възползва от ситуацията и да осъществи мечтата си за яхтеното пътешествие.  Пожелахме му успех и му казахме да внимава с китайците и българите по магазините. Обещахме му да му пратим някой имейл като разберем какво става , това при положение, че интернет все още съществуваше, разбира се.

            Някъде тогава реших, че е време да се разкарам от Киел ,завинаги. Трябваше да отида някъде другаде и да разбера какво става. Най-близкото място, където имаше някой, при който мога да отида беше Бремен, Вегезак, българската колония в университета там. Пътьом можех да проверя все пак каво се случва в Хамбург, може би там имаше хора, може би все пак само в Киел се беше случило това необяснимо събитие и само тук немците бяха изчезнали. Ако пък и там нямаше никой , какво пък, щях да се поразходя по магазините на града и да продължа към Бремен. Може би там щях да намеря някакви отговори.

 

2.

Казах на другите какъв е плана ми и те се съгласиха, че няма смисъл да се застояваме тук повече. Решихме да минем през общежитията си и да си вземем най-важните неща, документи, пари , дрехи, преди да потеглим към Хамбург. Преди това обаче ни трябваше кола.... магазина на Мерцедес беше завзет от братото, така че решихме да се възползваме от някоя от изоставените коли на пътя пред уни-то.

Един час по-късно, след тур на домовете ни и най-близкия супермаркет, бяхме на магистралата за Хамбург. Минахме през няколко градчета по пътя и там заварихме същата картинка, празни улици и домове, изоставени коли и заключени магазини, тук наистина нямаше никой, дори и китайци.Все още таяхме някаква надежда, че може би нещатата ще са по-различни в Хамбург..

            Хамбург обаче, беше един голям град-призрак, нещо като Киел , ама десетократно по-голям и също толкова пъти по-празен. В пристанището имаше няколко сблъскали се танкера, които да разнообразят обстновката с огромните пожари, в които бяха потънали, но иначе нищо интересно.

            Седяхме на площада пред кметството и гледахме фонтана в средата на езерото, който някак си не беше спрял да работи, сигурно още не го бяха свързали в интернет и се контролираше от някоя стара механична система без нужда от човешка намеса. Беше един от онези редки ноемврийски следобеди със слънце, което се показва през дупките в облаците и стопля поне за малко обърканите ни глави.

‘ И кво , и тук няма никой, същото като в Киел е, само дето китайците са повече и имат повече камиони да изнасят стоката от Карщад... къде да ходим,а?

‘ Може да проверим в посолствата, тук в Хамбург има датско посолство, може те да ни помогнат , да ни кажат какво става..’

‘ Да бе, точно сега ще ходя в датското посолство, тъкмо ще мога да си подам документите за визата за догодина... посланниците са се чупили за Дания още щом са станали днес сутринта и са видели какво става, сигурно сега са ж Копенхаген и обсъждат инвазията на датската армия в Германия...’

‘Ами к’во друго да направим, а? Да отидем в българското посолстово ако искаш? Може би те още са тук.. или и те са отишли да пазаруват?’

‘ Не знам .. аз искам да се върна в Латвия, махам се оттука, сигурно и вие трябва да направите същото, няма какво да правим тук повече’

Изглежда, че Матис беше прав, нямаше смисъл да се опитваме да разберем какво точно става, по-добре беше да се разкараме оттук преди да се е случило нещо, още по-лошо, може би утре и ние щяхме да се озовем при немците, ако все още бяхме тук.

            Някъде тук пътищата ни се разделяха,  латвийците решиха да се върнат в Латвия, датчанките искаха да тръгнат да търсят датското посолство, аз реших да продължа за Бремен. Преди това, обаче трябваше да се подготвим за пътя.

 

‘Матис.. знаеш ли , тук наблизо има един огромен спортен магазин.. мисля, че трябва да го навестим, имат всичко, от което имаме нужда, включително и хубави ски , онези който ти показвах в интернет миналата седмица... Изглежда, че оттук нататък ще се наложи да оцеляваме сами , по-добре да се подготвим подобаващо’

‘Мдаа...’

Датчанките разбиха най-близкия РЕП , взеха оттам карта на града и тръгнаха да търсят датското посолство. Предупредихме ги, че идеята им може и да не е толкова добра, наоколо сигурно беше пълно с групички от китайци, българи и латвийци , отдали се на новооткритата свобода в празна Германия, но те потеглиха  въпреки това.

            Първата ни спирка беше най-близкия авто салон, за щастие Хамбург е голям град и има достатъчно магазини за всички, така че не се сблъскахме с някоя групичка пазаруващи китайци, или наши сънародници. Аз се спрях на хубав и голям високопроходим джип, немско производство, все пак чакаше ме дълъг път през немската пустош, не се знаеше какво се беше случило в Бремен и на юг, по пътя за България, ако изобщо се стигнеше дотам... Наблизо беше и спортния магазин, един от онези магазини , в които обикновенно влизам само да гледам цените на обурудването за туризъм и преходи, ски и планини,след което излизам и си мечтая за дълги пътувания. Сега, обаче нямаше място за притеснения, обурудвахме се като за многомесечен преход с джипове през Сибирската пустош, всичко, от дрехите и обувките, палатките, спалните чували до пушките, въдиците и картите и компасите. Не забравих и няколкото кашона с батерии , все пак  някак си трябваше да слушам музика на дискмена си.Последната спирка беше щанда за ски , разбира се, че едва ли щяха да ми трябват , ако края на света приближаваше и утре групи китайски десантчици  щяха да почната да се спускат от небето с парашути , за да ни пратят в трудови лагери в Тибет, но важна беше идеята. Планини и сняг винаги ще има, само да мога да стигна до тях

             Та, този следобед беше нещо като онази сцена от Матрицата, в която Нио се възползва от възможностите на системата, за да се въоръжи,  онези безкрайни рафтове с оръжия, които прелитаха покрай него, само дето това беше наистина. И наистина се чувствах сякаш бях в матрицата и прецаквах системата, гадната немска капиталистическа система, въртяща се около парите и пазаруването в събота , след седмица на безмислена работа и трупане на заплати... е , сега вече нямаше нужда, нямаше и смисъл, китайците, или който или каквото беше причинил това събитие, имаха нещо друго на ум за бъдещето ни. Беше ми трудно да си представя какво точно наистина се случваше, но някак си вече нямаше значение. Нещата , които предишната вечер ми се струваха важни, университета, живота в Киел, хората наоколо , бъдещето, плановете, идеите, всичко това сега просто го нямаше, беше изчезнало и беше замемено от едно голямо неизвестно, едно голямо празно пространство без никакви немци в него.. само китайци.. и латвийци .. и датчани.. и българи с кожени якета.. очертаваха се интересни времена, наистина.

            Тази вечер отседнахме в луксозен хотел в центъра на града, нямаше руум сървис, но за сметка на това водата все още беше топла, а и стаите си оставаха все така големи и удобни, дори и без немци , които да се грижат за тях.

Рано на другата сутрин се сбогувах с латвийците, обещахме си да се срещнем някъде из Алпите по-късно тази зима, стига да имаше някакъв начин да стигнем дотам , разбира се. Те тръгнаха на Изток към  Рига, а аз трябваше да стигна Бремен и да проверя дали там има някакви оцелели хора, дали някой от рисърчърите все още беше там. Подозирах, че Бого, Косьо, професора, Ненов, Сандо  и останалите членове на R5 може вече да са поели  за Амстердам , за да спасят местните кофишопове и марихуанени плантации от китайската напаст, но имах някаква надежда, че може и да ме поизчакат преди да потеглят натам. България беше  все още далеч, колата се промъкваше между изоставените по  магистралата машини, слънцето бавно изпълзяваше иззад сутрешната мъгла на изток, а аз си мислих за неизвестните посоки, в които щях да поема  съвсем скоро.. ако само знаех какво предстоеше..!

            To be continued ?