21ви юни
2003та година
Аз, Серкан( турчин), Прасеш( непалец), Питър (
Пешо от Полша...), Ариани( от Мавриции) и Винод ( индиец)слизаме от немския
ледоразбоивач Polarstern в Galway Ирландия. Последните 3 седмици сме прекарали като в
сън на средата на Атлантическия океан, с около стотина немци, ирландци,
англичани и французи, които се занимаваха с излседване на коралови рифове на
1000 метра под водата. Не сме стъпвали на стабилна земя от 3 седмици и не сме виждали нови хора оттогава. За
последен път сме спали преди 30тина часа, последната вечер на кораба имаше
барбекю, което по-късно премина в и купон за довиждане с реки бира и пияни
ирландци и французи танцуващи на индийска музика. Най- ярките спомени от тази
вечер са многото цистерни с бира , които французите намериха в склада на
кораба, как пием бира а покрай кораба в тъмнината минават 4-5 метрови вълни,
полупияни разговори с ирландски и руски океанолози, голямо количество печени картофи изхвърлени
зад борда и шока при появяването на земя на нощния хоризонт (идваше ми да
събудя всички и да почна да викам Зеемяяя зеемяяя..).
Ирландия ни очакваше, но ние не бяхме
готови за нея. Момичетата в
За мой късмет самолетът мина ниско над
града преди да кацне на Heethrow. Завъртя се над центъра му и се спусна
надолу по Темза. С радост и умиление (причинени от детската травма на уроците
ми по английски) видях всички мостове, кули и дворци, които са построени покрай
реката. Някъде в западния край на града беше и онази фабрика с огромните
комини, която Пинк Флойд са снимали заедно с едно летящо прасе за обложката на
албума си Animals... за това не бях подготвен, флойдовско
съвпадение в самолет над Лондон.
Heethrow е нещо огромно, безкрайни
коридори от гишета, входове и изходи, митници, бариери, табели, разписания и
страшно много хора, които гонят самолети за някъде. Вече бях толкова
неадекватен от умора, че единственото, което можех да направя е просто да вървя
след другите от групата към гейта ни, който беше на около 40 минути ходене. В
един момент се озовах на метри от изхода на летището, нямаше митници и паспортни
контроли, нямах и виза, но ако исках можех просто да излеза от летището и да
остана в Лондон..
Два часа по-късно бяхме на самолета за
Хамбург, наоколо беше пълно с немци четящи немски вестници, а пилота ни
уверяваше,че до 20-30 минути ще ни дадат разрешение за излитане. Аз и Серкан
започнахме да броим часовете, които ни оставаха до началото на фестивала.
Надявахме се да стигнем до градчето между Хамбург и Бремен , наречено Scheesel преди да се е стъмнило и преди някоя
наистина добра група да е свирила...
Кацнахме в Хамбург, когато по програма
първата група започваше да свири на фестивала. Взехме си багажа и тръгнахме с
рейс към ЖП гарата на Хамбург ( Hauptbahnhopf). Влакът, които щеше да ни закара
до Шисел беше след 30тина минути, на
него се качвахме само аз и Серкан, другите продължаваха за Бремен. Настъпи един
от най-неочакваните моменти на свобода, когато дадох 20 килограмовата си раница
на Пешо и останах с багаж колкото да оцелея три дена на палатка. Седяхме на
средата на тълпата и се опитвахме да осъзнаем къде сме. 12 часа по-рано се
намирахме на ледоразбивач на крайбрежието на Ирландия, след 21 дена в открито
море, а сега бяхме на жп гара в Хамбург, с по една раничка и листче с телефон
на приятели, които вече бяха на фестивала и ни носеха спални чували, палатка и
билетите... културен шок, пълен.
На перона на влака ни имаше солиден брой
хора със раници, бири и хипи вид, определено отиваха където и ние, на Хърикейн. Във влака до нас седна немски
чичко, бивш военен, който държеше да ни обясни за съкращенията на армията в
Германия, войната в Ирак и потънали немски подводници през втората световна
война. Определено не знаех за какво точно говореше, само кимах и се опитвах да
се включа някак си в потока му от мисли... 30 минути по късно той слезе на някаква
незнайна немска гара , а ние се озовахме в Шисел. Гарата беше барикадирана от
немски полицаи в зелени униформи, сякаш това не беше музикален фестивал , ами
демонстрация на неофашисти придружена от контрадемонстрация на антифашисти и
анархисти.. Последвахме тълпите от хора с раници и поехме по един дълъг път
минаващ покрай ферми и обори. Местна рок
група свиреше на импровизирана сценав двора над някаква ферма, може би се
надяваха да бъдат забелязани и привикани в някое голямо студио, по-вероятно
просто се забавляваха и ни подготвяха за урагана пред нас...
След 2-3 километра ниви приближихме зоната
на фестивала. Това бяха две огромни полета опасани от метални огради, всяко
едно с размери километър на километър, целите покрити с палатки и каравани. Гледахме
невярващо и се чудехме как ще намерим Карл, който ни чакаше с билетите ни
някъде близо до входа на фестивала. Наоколо имаше прекалено много хора и
прекалено много хубави момичета, особено за човек прекарал 3 седмици на кораб
пълен с учени. ‘ Абе Серкан ние как се озовахме тука? Нещо много хора има
наоколо..’ ‘Мда..’.
Намерихме Карл ( който е от Филипините). С
него беше Блър или , Бистра
‘ Ами, палатките ни са някъде еееей там, в
средата на онова море от палатки. Запомнете мястото добре , защото довечера в
тъмното може и да не ги намерите. Ние сме близо до синьото знаме с ухиленото
човече на него..’ ( други знамена включваха пиратски знамена, флага на Куба,
Бразилия и СССР, знаме дъга, нечии панталони и други такива, това беше единствения
начин да се намериш вечер в тъмното). Малко по-късно отидохме към сцените с
музиката. Дълга опашка от всякакви хора,
основно немци, тук там по някой англоговорящ или испанец, следват бариери, на
които ти прибират всички пластмасови и стъклени бутилки ( всички внасяха бира в
картонени кутии от сокове, които бяха разрешени вътре..), след това сме вътре.
Мястото е някакво огромно поле с писта около него, за надбягвания с коне или
нещо такова. В дъното имаше огромна сцена с място за около 1000 души оградено с
огради отпред. След това имаше друга голяма конструкция, на която имаше огромен
екран. Пред и около екрана бяха хилядите хора, които не искаха да се бутат пред
сцената, звука беше достатъчно мощен, за да се чува навсякъде. Наоколо беше
пълно с места където пордаваха скъпа бира и много храна. Вдясно имаше палатка,
в която беше сцената за ‘алтернативна музика’. Всъщност там свириха повечето
интересни и добри банди , като Сигур Рос( исладнци), Бет Гиббонс ( бивша
Портисхед вокалистка), Ройскопп( които изпуснах), Гус Гус ( свирили са докато
сме били на самолета) и разбира се АДФ! Когато
влязохме вътре на главната сцена свиреха Гуано Ейпс, тежки китари и
вокалистката , която непрекъснато подскачаше насам натам по сцената.
Единственото парче, което разпознах беше lords of the boards, на което започна
и първото истинско пого за фестивала... В същото време в палатката свиреха
последното си парче Ройскопп. Всъщност това беше най-гадното нещо на този
фестивал, че групите в палатката се засичаха с тези на главната сцена и винаги
трябваше да избираме между два добри концерта. Другия вариант беше да тичаме от
едната сцена на другата, но тогава пък нямаше как да заемем добрите места.
Другото ‘лошо’ нещо беше, че след 6 часа свирене на няколко групи и бутане/пого
в тълпата просто нямах време/сили да се
насладя докрай на групите, които идваха и си отиваха една след друга. Как звучи
серията Скънк Анансис( сегашна Skin), No FX, Апокалиптика, The Roots, The
Seeeds ( берлинска група свиреща дъб, реге, рага и хип хоп), Бьорк и Масив
Атак, или пък Asian Dub Foundation, Underworld и Radiohead, като всички тези групи свирят една след
друга с 30 минутни паузи помежду им.
Тежко и объркващо за сетивата и мозъка на жадните за музика фенове пред
сцената изживяване,( превключването от реге на Бьорк например). Хората, които
не идваха за първи път на фестивала и не изгаряха от желание да се бутат пред
сцената си прекарваха много добре, просто си лежаха по полянките, пиеха си бира
и си пушеха трева, слушаха музиката и гледаха големия екран. Но стига
хаос, ето спомените ми от някои от най-интересните изпълнения за тези три дена Бет Гиббонс
е жена с невероятен глас. Въпреки, че със сегашната си група свири нещо коренно
различно от Портисхед, емоционалността и
силата и са си същите, дори сега изпъкват още повече на фона на акустичните
инструменти. Композициите им звучаха като фолклор от някакво далечно бъдеще,
когато човечеството е зарязало научния прогрес и се е върнало назад към
природата ( взимайки със себе си всички албуми на Портисхед). На сцената се
редуваха музиканти с акустични китари, цигулки, акордеони и флейти. А Бет
Гиббонс ни заливаше с красивия си глас. В едно от последните парчета като че ли
Портисхед възкръснаха за малко, тихата акустична музика се изроди до нещо,
което напомняше Масив Атак- mezzanine, с един огромен и безкрайно силен глас, който
зучеше насвякъде... (описването на такава музика с думи е като да се опиташ да
разкажеш на някой какво е да преживееш слънчево затъмнение или да скочиш с
парашут, не става, думите са просто сянка на реалността). По същото време на
главната сцена свиреха Coldplay, излязох и ги послушах за около 10 минути, бяха
много добри, особено вокалиста им.
Зучаха .. ами точно като на албумите си, само че беше на живо и докато свиреха
yellow например цялото поле беше осветено от мощни жълти прожектори... Някъде по това време умората ми започна да натежава много. Един глас в
главата ми крещеше ‘Съъъъъъъъъън,
Хранааа, Леглоо... поне седни!!’, в ушите ми ехтеше ехото на гласа на Бет
Гиббонс, а морето от хора около мен ставаше все по-гъсто, неспокойно и жадно.
За последен път бях спал повече от час преди два дена, на кораб някъде 200 мили
западно от Ирландия. Мислите ми блуждаеха някъде по пътя между днес и вчера,
тялото ми все още не беше свикнало с това, че земята под краката ми не се
движи, непрекъснато очакваше следващата вълна и се поклащаше. След 30тина
минути трябваше да се появят Сигур Рос, исландските музиканти, близки по идеи и
средства до Бьорк и Рейдиохед, Mogwai, Godspeed my Emperor, Shalabi effect и
всички други, които все още се опитват да създадат нещо ново и нечувано, използвайки китари и малко
компютри. Май бях в идеалното състояние на духа за предстоящата буря. На
сцената група техници вече 30 минути се опитваха да включат някакъв инструмент,
концерта трябваше да почне преди около час, а публиката ставаше все
по-недоволна и нетърпелива. Краката ми отказваха да ме държат прав. Седнах на
парченцето прашна земя, което си бях отвоювал с лакти от моите съседи. Озовах
се в основата на една гора от крака, прашна светлина се промъкваше до мен ,
гласовете на хората звучаха далеч над мен, потъвах. Пет минути по-късно събрах
сили и се изправих, на сцената драмата с кабелите продължаваше, един от
членовете на групата се появи и започна да помага на техниците. Накрая успяха ,
май щяха да започват. На
полутъмната сцена излязоха вокалист с китара, басист, кийбордист, барабанист и
четири момичета с челота. Вокалиста
плахо пристъпи към микрофона и с тих глас ни каза, че съжалява, че е трябвало
да чакаме толкова много. Момичетата започнаха да настройват инструментите си и
след няколко минути започна първата
песен...Не бях подготвен за това, което се случи. От тиха мелодия с пиано и
струнни инструменти с нежни припявания на исландски, музиката започна лека
полека да набира сила и височина. Инструментите бяха фона на вокалиста, чиито
глас отиваше все по-високо и по-високо, в някакви регистри, които възрастни
мъже не би трябвало да могат да взимат. Звука ставаше все по интензивен, а
ритъма все по-бърз и насечен, гласа беше сякаш някой.. плаче, страда, крещи за
помощ, а около него настъпва края на света. Каакво става тук?? Огледах се
наоколо и видях лицата на хора, които гледаха невярващо към осветената в бяло
сцена, всички бяха замръзнали и просто слушаха. (оттук нататък спомените ми са
доста недетайлни и базирани повече на емоциите и мислите, които случващото се
на сцената предизвикваше. Не мога да опиша обективно това състояние, думите са
просто думи, мда). След неопределен период от време дойде края на първата
композиция, в очите на вокалиста се виждаха сълзи, май всичко на сцената беше
съвсем истинско, нямаше престорени емоции и артистични изпълнения. Избухна буря
от аплодисменти и викове, след което отново те започнаха да свирят. Още една
вълна от звуци заредени със същата необяснима енергия и емоции, сякаш се
движехме по ръба на пропаст и всяка изпята дума беше следващата балансирана
стъпка напред. Никой не искаше да падне, но всички гледаха право надолу в
бездната и свиреха. Аз и останалите около 1000 души в публиката просто седяхме
неподвижно и се губехме из звуците, никой не смееше да говори или припява,
нямаше място за това. Успях да разпозная няколко композиции от първият албум на
Сигур Рос, само че на живо звучаха толкова по-истински, заредени с тази
необяснима тяхна енергия. Вокалиста сякаш умираше и се съживяваше след всяко
следващо парче, агонизиращият му глас и китарата бяха последните му допирни
точки със света. По-красив и искрен глас нигога не бях чувал дотогава ( дори
Том Йорк не се доближава до това, което този човек правеше пред микрофона). За
първи път виждах толкова хора, над 1000, изпаднали в нещо като безмълвен транс,
( исихия?), оглеждах се и виждах същите невярващи погледи и лица навсякъде.
Хиляда души сякаш бяха пленени от бяла исландска магия, загубени в снежна буря
на някой вулканичен остров в океана, далеч от онова празно поле в северна
Германия, където беше фестивала. До мен някой пушеше трева, дръпнах си един път
от джойнта му , за да проверя какво ще ми кажат инстинктите ми за това
необяснимо състояние, в което се намирахме ( за справка вижте Джак Керуак и
описанието му на ацтекските пирамиди в Мексико в ‘Ангели на Самотата’..).
Сетивата ми и без това бяха оголени до край от умората, това ме довърши съвсем.
Потънах в морето от звуци и светлини и започнах да чувствам всяко едно уморено
мускулче и кост от тялото си , борещи се да остана прав в моето от хора, само и
само да мога да слушам и виждам какво става на сцената. Със затворени очи
виждах призраците на музиката и на гласа на вокалиста, усещах докосването на
хората около мен и абсолютно неподвижната земя под краката ми. Музикален транс,
с видения за безкрайно стабилната земя под краката ми, завръщането ми на сушата
след 3 седмици клатушкане по вълните не Атлантическия океан най-накрая настъпи.
Виждах се стъпил на сушата, под мен се разстилаха континентите, а океана се
плискаше в бреговете им, движеше се. Виждах морските течения и цикли, приливите
и отливите, луната която притегля водата и континентите които плуваха върху
морета от разтопена магма. Не знам
колко време продължи това, сигурно няколко минути , но точно тогава времето
нямаше особено значение и смисъл. Гласа и ритъма на музиката бяха единствените
ми връзки с действителността, но и те плуваха по същите безумни земни стихии...
Май се бях завърнал на сушата най-накрая, отворих очи и се опитах да се
приземя, да проследя събитията на сцената. Композициите следваха една след
друга, в спомените всичко е слято в една обща каша от емоции и призрачни
видения : вокалиста
свири на китарата си с лък от чело,басиста свири с пръчка от барабан по
струните някаква мелодия, звучаща като диджериду, а барабаниста е изпаднал в
транса на същия ритъм; светлините угасват и остава един прожектор, който свети
над барабаниста, той подхваща ритъма и го засилва, удря барабаните все по-бързо
и силно , не е тук (когато се свири на
перкусии, човек изпада в едно много интересно състояние, при което има само
един ритъм, всичко друго просто изчезва, транса на ударните инструменти),с него
са и другите, всички са изпаднали в същия синхрон и свирят, вокалиста сякаш е
на границите на силите си, а ритъма е прекалено бърз за да продължат така
прекалено дълго, следват последните удари на барабаните, с които
барабаниста разбива стойката им, става и
ги изхърля на сцената и излиза. Това е края , свърши се , няма да има бис,
никой и не го иска , нямяме сили за още
едно пътуване....минали са около два часа, лампите се включват и бавно
започваме да се изнизваме от палатката.
Спомням си че съм на средата на едно голямо поле и имам палатка, която трябва
да намеря за да спя в нея. Не искам да се връщам от мястото, в което Сигур Рос
ме отведоха с музиката си, падането от високо боли най-много. После се
оказва,че не мога да си намеря палатката, не помнех как изглеждаше и къде точно
беше, виждах се как спя в студа до изгрев слънце и след това тръгвам да я
търся, толкова бях изцеден, че ми беше все тая.За щастие срещнах Серкан, който
беше малко по-ориентиран от мен в лабиринта от палатки. И той бе потънал в
магията на Сигур Рос, не може да повярва,че някой може да прави такава музика (
а той е музикант , свири на китара много добре , наистина...). Заспахме ,
нямахме сили за мислене и думи.