Седемдесетте години на миналия век, въпреки преклонната възраст на Първомайстора, са все така изпълнени с творчески изяви. Бих казал дори, че тогава се появяват и някои от най-съвършените му постройки. Каква завидна съзидателна активност!

От първата половина на това десетилетие са ни познати не един обект черквите "Св. Архангел Михаил" в село Лесичери (1870-1873), "Св. Св. Константин и Елена" в Търново (1872-1873) и "Св. Параскева" в село Беляковец (1873-1874), къщата на улица Христо Даскалов N 6 в Търново (1872), покритият мост в Ловеч (1874-1876) и пехотната казарма(къшла) в Търново (1872-1874), известна повече като "Конакът". Наистина голямо разнообразие от видове сгради.

Черквата в село Лесичери според договора, цитиран в летописната й книга, е била започната от Никола Фичев, но поради неговата заетост е поета и завършена по първоначалния проект от "уста Генчо". Че този “уста Генчо” е Генчо Новаков, научаваме от Асен Василиев. С тази черква Първомайстора поставя началото на една нова поредица от селски храмове, които представляват псевдобазилики или еднокорабни с открити триаркови нартики от запад. Надлъжните им фасади са декорирани с вълнообразни подпокривни корнизи.

Много красива е другата селска черква от този период "Св. Параскева" в село Беляковец, строена между 1873 и 1874 година. Тя е триконхална, но безкуполна, с четири колони на мястото, маркиращо несъществуващ купол, и открита нартика. При тази сграда вълнообразната линия прелива навсякъде в план, по фасади, по сводовете в наоса и дори по тавана под емпорията. Тази вълнообразна форма е лека и елегнатна, диплеща се в отлично оразмерени повърхнини. Емпорията е също много пластично моделирана не само в план, но и по вертикала на парапета, завършващ с пространствено сложно извит мимбар.
Беляковската черква е била строена по проектите на Първомайстора от бригада, начело с майстор Колю Ников от Чолакова махала. Според спомените на Тодор Попзахариев (1873 - 1947), преразказани от негови близки, тъй като теренът бил наносен, отговорникът на обекта се уплашил и самоволно намалил проектните габарити. Когато Никола Фичев констатирал това, разсърден от самоуправството, се скарал на майстор Колю Ников.

Всичко разгледано по-горе допълва картината на широкомащабната предприемаческа практика на Първомайстора, за която вече говорихме. Потвърждава се, че той е работил с няколко бригади едновременно, по предварително изготвени архитектурни проекти и периодичен авторски надзор.
Тази практика обаче е причината на много места черкви, строени от Никола Фичев по собствени проекти, да се приписват на техническите ръководители поради спомена за тяхното ръководно присъстие на място. Изглежда такъв е например и случая с черквата "Св. Архангел Михаил" в село Килифарево (1871), чието авторство се приписва на местния "прочут майстор на черкви и мостове" Недялко Юрданов Тихойнов (ок. 1835-1930). В същото време тази черква е безспорен прототип на Беляковската. Такова почти пълно архитектурно съвпадение, че ако приемем независимо авторство, означава, Фичев е откраднал проект на килифаревския майстор. Но това е просто абсурдно. При това още Павел Делирадев, публикувайки някои данни за Недялко Тихойнов, отбелязва, че той е бил калфа на Никола Фичев и впоследствие един от предпочитаните му майстори, включително според сина му Александър Тихойнов и "пръв помощник при постройката на Беленския мост." Следователно нямаме причини да не признаем авторството на Никола Фичев върху килифаревската енорийска черква.
С помощта на сведенията, получени на място от същия автор, се установява и авторството на Никола Фичев върху моста над Кални дол до Килифарево, тъй като при строителството му Тихойнов "е бил още калфа при Фичето". Следователно този строеж е бил осъщесвен някъде между 1855 и 1860 година. В текста се упоменава още, че Тихойнов е строил и черквата в село Марийно (Фида бей). Ако обаче си спомним, че Феликс Каниц се е срещнал през 1872 година с Никола Фичев именно тук, то си заслужава този храм, посветен на "Св. Георги", да бъде изследван по-подробно.

Успоредно с градежа на тези селски черкви, между 1872 и 1873 година Първомайстора извършва поредния си, и последен, мащабен църковен строеж "Св. Св. Константин и Елена" ("Св. цар Борис I") в Патрик махала на Търново.
С тази черква той продължава своята нова планировъчна линия на кръстокуполни катедрални храмове. Само че тук доизчиства пространството, преминавайки към класическия атонски триконхален тип с четири свободни олори. Иначе откритата нартика с долепената камбанария пред нея и решението на стълбите към емпорията са същите, както при "Св. Троица" в Свищов.
Успоредно със строителството на “Св. Св. Константин и Елена” Първомайстора издигнал и една от най-мащабните си утилитарни сгради т. нар. "Конак" в Търново (1872-1874). Всъщност тази постройка е била част от комплекса на мютесарифското управление и първоначално е замислена като казарма. Целият ансамбъл, както пише Каниц, е представлявал "конгломерат от различни постройки, обкръжаващи доста дълъг квадратен двор. Някои здания бяха по-стари и яки добавя той а други повечето временни заменени в 1875 година с хубава нова постройка."
Както посочихме по-горе, за тази сграда Никола Фичев изготвя през 1872 година проект, който бил толкова добър, че дори пристигналият от Истанбул европейски архитект на османска служба, изпратен да "уреди плана", констатирал, че няма какво повече да се желае и си заминал обратно.
И наистина, в планировъчно отношение сградата показва задълбочените познания на Първомайстора върху съвременните османски казармени постройки (къшли). Това са били дълги, често пъти тритрактни сгради с разположени от двете страни на централен коридор помещения. В средата им е имало големи общи салони за сбор. От този планировъчен тип е била например казармата "Сараят" в Шумен (1858-1860). Никола Фичев обаче прави по тази привична схема една монументална по своето звучене сграда. Зданието при широчина 20 м има габарити на коридорите си над 8 м и затова те са разбити на по три кораба. Централните сборни салони са оформени като грамадни излизащи в полуцилиндричен обем кьошкове. Основната стълба е трираменна, решена по много монументален начин. Истинското постижение обаче е във фасадното оформление. Двата входа, разположени в приземията на ризалити, са оформени като портици. Централният от тях е решен в духа на тези от бароковите европейски замъци. Тези западни представителни инвенции, които впрочем познаваме и от други утилитарни сгради в Мизия, са търсени навсякъде по фасадите чрез създаването на богато хоризонтално и вертикално членение с пиластри и корнизи, допълнени с штукатурни обрамчвания на прозорците и вместване на декоративни цветни изписани пана под тях. От една стара снимка се вижда, че вдлъбнатите части от фасадата са били оцветени в тъмно, може би керемидено червено, тъй като синьото е бил цвят за раята. Тази полихромия е придавала още по-голяма изразителност на сградата.

Още със завършването на тази постройка Никола Фичев започва строителството на последния си крупен обект покритият мост над река Осъм в град Ловеч (1874-1876). Това е също една от много коментираните сгради на Първомайстора, често пъти считана за уникална в цялата Османска империя. И оттук обявявана за балканска инвенция от италианските покрити мостове, дори директно от Понте гранде във Флоренция. Това обаче са заблуди, защото покритите базари, премоставащи реки и дерета, са познати из българските земи поне още от ХVII ХVIII век.
Покритата чаршия като тип има левантийски произход. Тя представлява част от улица с разположени от двете й страни дюкяни, всичките покрити с общ или система от покриви. Безистените представляват именно такива масивно градени базари. В повечето случаи обаче тези търговски ансамбли са били издигани с паянтови фахтверкови конструкции.
Поради липса на достатъчно място в централните търговски части на османските градове за развитието на магазинната мрежа не рядко се използвали и все още незаети площи над дерета и реки. Така са се появили и покритите базари, стъпващи върху мостови конструкции. Такива е имало в не едно селище из българските земи Малко Търново, Ниш, Битоля, Солун, Серес, Пазарджик, Дупница и т. н. Такъв мостбазар още през 1835 година е имало и в Ловеч.
Във връзка с това строителство преди четвърт век бяха въведени в научно обръщение три османотурски документа. От тях се разбира, че още в началото на 1874 година (а може би дори и в края на 1873 година) Никола Фичев е изготвил проект и количественостойностна сметка за дървен мостбазар. По-късно ловчалии изискали от него да им предложи вариант за строителство с масивна мостова конструкция. В писмо от 20 юли 1874 година до Ловешкото каймаканство е отбелязано: "Във връзка със запитването до уста Колю, който се е завърнал от там (Ловеч б. а.) в Търново, дали са подготвени материали (т.е. проекти и сметки б. а.) големият мост в Ловеч... дали ще може да стане каменен или не, съгласно приложеното копие на изпратената от него писмена сметка... стойността му ще се увеличи със 73 800 гроша". Но понеже, както е видно от текста по-нататък, имало дарени камъни от местното население и при това, ако се разрешало да се използват и "старите развалини" (на ловешката крепост б. а.), строежът щял да се оскъпи само с 20 000 гроша.
От тези три документа се извежда пълната хронология на това строителство, което досега се сочеше като осъществено от 1874 до 1876 година. Оказва се, че през първата от тези години само са били изготвени проектите и сметките, а самото строителство се е извършило от 1875 до 1876 година, след като силно, най-вероятно есенно наводнение е съборило стария амортизиран мост. Според Козаров сред местните хора още се е помнело, че за моста е имало изработени проекти и восъчен макет.
Сравнително успешен опит за реконструкцията му прави и арх. Емил Момиров, но в разпределението не е отчетено, че според цитираните по-горе османотурски документи дюкяните са били само 46 на брой, а не 68, както счита авторът, изхождайки от видимите във фасадата планировъчни оси.
Всъщност, както посочва в същата книга Георги Козаров, всеки дюкян е имал "по едно или две малки прозорчета", т. е. обхващал е една или две планировъчни оси. Следователно е имало малки и големи магазини. Неизяснен обаче е въпросът дали дюкяните са били едноетажни, с два реда прозорци един над друг, или двуетажни. В известния офорт на Петър Морозов се вижда ясно, че централният кьошк откъм страната на течението е бил двуетажен. Личи си и е едно междинно конструктивно членение, преминаващо хоризонтално между двата реда прозорци.

Съвременната историография счита, че това е последната постройка на Никола Фичев, с която той прекратява своята практика. Проучвайки обаче през последните години църковната архитектура в Търновско, успях да попадна на една по-късна негова творба черквата "Живоприемний източник" в село Дебелец, градена според събраните данни през 1879 - 1880 година, въпреки че ферманът, разрешаващ строителството, датира още от 1870 година. Местното предание гласи, че черквата е издигната под ръководството на Никола Фичев от стария му приятел и помощник търновеца Стефан Рабатиля. Разбира се може да приемем с някои уговорки, че проектът за тази черква е по-ранен и датира от 1870-1871 година, но поради някакви неизвестни причини строителството е било завършено десет години по-късно, малко преди смъртта на Първомайстора.

На нас са ни известни имената на над 60 майстори, които са работели под ръководството на Никола Фичев, но от тях със сигурност по- продължително време са се школували и израснали при него като водещи майстори не повече от десетпетнадесет. Въпреки това стотици строители са успели да получат трайно съприкосновение с творческия му гений чрез многобройните му сгради. А те са били още по-обозрими за тях поради присъствието на традиционни, а следователно и близки до душевността им черти.
Може определено да се твърди, че още през 40-те години някои от севернобългарските майстори чрез съвместната си работа с Никола Фичев или учейки се от вече изграденото от него започнали да се приобщават към неговите идеи.
След средата на ХIХ век творческото излъчване на Никола Фичев успява да предизвика обединяването около идеите му на определен кръг от майстори, произхождащи главно от Дряновско и Търновско. Така се формира неговата майсторска школа, която продължава да функционира и след смъртта му, до към началото на нашия век. Тя обаче въпреки изключителните качества на създателя си, не получава толкова широко разпространение, колкото школата на Генчо Кънчев. Причините за това са главно две.
Първо, художествените виждания на Никола Фичев са толкова оригинални, труднореализуеми и в известна степен неповторяеми, че следването им затруднявало голямата част от по-посредствени строители, които търсели ефектни, лесни за прилагане образци. Такива образци обаче съумял да създаде Генчо Кънев. При това в техния облик е закодирано съвременното европейско световъзприятие и следователно те импонирали на зараждащата се българска буржоазия.
И все пак, за разлика от внесените западноевропейски идеи на Генчо Кънев, творчеството на Никола Фичев и неговите последователи представлява един от най-големите върхове в развитието на традиционната художественообразна система на българите.

Тук ми се иска да спомена нещо и по въпроса за майсторите каменоделци, които са претворявали в материал Фичевите идеи за каменопластична украса на неговите сгради. Изглежда между тях значимо място е заемал каменоделецът Иван Кючука от село Поповци (Габровско), за който се знае, че е участвал в строителството на Беленския мост. Асен Василиев е събрал за него сведения покрай проучванията си за дейността на уста Продан в Свищов, където Иван изработвал "каменни пластики човеци и други релефи", които гальовно наричал "децата". При Фичев е работил и каменоделецът Геню Чолаков (1835-1895) от село Туркинчета, но каква е била възлаганата му работа, не ни е известно. Запазено е и сведение, че някои от каменните пластики по моста в Ловеч са дело на сина на Първомайстора Никола Колев Фичев.
Едно нещо обаче не подлежи на съмнение че идеите за каменопластичната украса, съпроводени вероятно често пъти със зарисовки върху каменните късове, са принадлежали на Никола Фичев, тъй като тя се вписва по изключително тектоничен начин в общата архитектурна идея. Бих казал дори по един различен начин от всичко правеното дотогава. Нека да обърнем внимание как за разлика от апликираните, дори в случайни места, пластики на повечето от останалите български майстори, фичевите, често пъти доста обемни каменни декорации представляват органични допълнения към архитектурата.
Бих казал, че в унисон с общите художествени виждания на Първомайстора пластиката по неговите сгради представлява вече елемент от по-висш художествен синтез с архитектурата. Така че всъщност кои са били изпълнителите в случая е по-скоро важно за оценката на техните умения. Та нали Никола Фичев е разполагал само със самоуки народни ваятели, а не с школувани европейски скулптори. И въпреки това тези идващи от вековете идеи и форми стоят в пълен унисон с безкрайно българския дух на сградите, сътворени от Първомайстора. Защото те не са просто примитивна декорация, а изпълнени с живот сцени, разкриващи душевността на нашия народ. Защото тук лъвът не е лъв, а орелът орел, еленът елен, змеят змей, розетата розета..., а всеки един от тези типажи представлява материализирана идея от българския народен духовен пантеон, която, вплетена в другите изображения, е говорела езика на възрожденския българин със силата на кинематографично изображение. Та нека само да погледнем традиционния за Фичев типаж българския орел, "кацнал" върху фронтона на черквата в Овча могила. Това вече не е повторение на самотната фигурасимвол от черквата "Св. Богородица" в Търново. Тук гордо разперилият крила орел вече е подкрепян от светци и закрилян от змиипазителки в една цялостно замислена композиция, която несъмнено е предизвиквала гордост, родолюбиви чувства и вяра, че и Бог, и природните сили са единни в подкрепата на народа ни по пътя за постигането на неговото освобождение. Това е орелзнаме. И какво от това, че скулптирането му е примитивистично от гледна точка на свободната културна Западна Европа? Безсмислени интелектуални напъни.

Всяка епоха има своите герои и труженици, мислители и съзидатели и в определен момент всички те постигат едно върховно единение, което движи историята напред. И в короната на това единение, наречено Възраждане на българския народ, блести ярко звездата на труженика и съзидателя, пресътворил в камък вярата и душевността, естетическото и революционното начало на нацията Първомайстора Никола Фичев.

д-р арх. Николай ТУЛЕШКОВ

ПРИЛОЖЕНИЯ >>

Към начало текуща страница

Предходна страница

Начална страница

Към титулна страница

РЕДАКЦИЯ: София 1504, ул. Христо Георгиев Nо 8, Вх. А; тел./факс: (02)+ 444-871; (02)+ 467-031
Отговорност за публикуваните материали носят авторите им.

© INTERNET DESIGNE - Milomir Bogdanov M.Sc./arch./, B.Bdg; phone: (359-2)+543-476;fax: (359-2)+529-185; e-mail: mbogdanov@hotmail.com